Страстта ми към колоезденето започна с първото назначение на съпруга ми, който е дипломат. Преди около една година повече по задължение и по-малко по желание пристигнах с него в Йордания. Не знаех нищо за тази страна, а имах толкова много време на разположение. Свързах се с група ентусиасти – велосипедисти, наречена "Cycling Jordan”. От тях научих много за околностите, разучих всички местни пътища, дадоха ми карти, по които да се движа. Така започнах да запълвам времето си с колоездене и множество емоции по пътя. Карането на велосипед се превърна в моя начин на живот.
Тогава дойде първият локдаун заради пандемията. Прекарах четири безкрайно скучни дни, които съкратиха и без това малкото ми контакти с хора до абсолютния минимум, и ме принудиха да търся начин за адаптация към новите условия. Така за първи път се осмелих да изляза навън сама с велосипеда си.
Йордания е страна с преобладаващо мюсюлманско население и съществуват някои ограничения, свързани с по-консервативните обичаи. Необичайно е жена да се движи върху велосипед с тесен клин. Вероятно съм една от малкото, които карат велосипед сами на далечни разстояния.
Отначало започнах да обикалям Аман. Иначе препълнените с хора и бибиткащи автомобили улици, сега бяха притихнали. Дори и прословутата улица Rainbow с множеството си магазинчета и кафенета, беше напълно обезлюдяла, както никога. С всеки изминал ден смелостта ми нарастваше и скоро нищо не можеше да ме спре. Карах часове наред, разучавах нови карти, а апетитът ми за нови и неизвестни за мен места нарастваше.
Първата по-дълга отсечка, която остана зад гърба ми, беше до планината Небо, там откъдето Мойсей за първи път видял Обетованата земя. Точно тук ми се наложи да разбера, че Йордания съвсем не е равна като тепсия, а винаги има поне още един хълм за изкачване.
След стръмен склон последва дълго спускане, при което развих скорост от над 50км/ч и ми идеше да литна като птичка. Пейзажът беше доста по-различен от това, което очаквах - в подножието на планината се разминах със стада овце и множество зелени обработваеми площи.
Едно от най-трудните ми и дълги пътувания беше до крепостта Мукауир. На това място се предполага, че Ирод е обезглавил Йоан Кръстител. Пътят минава през пустинен район с разхвърляни на отдалечени разстояния къщи.
Трудно ми беше да се отдам на възхищението си от руините на крепостта, тъй като единствената грижа, която имах, бе дали ще намеря отворен магазин, за да си купя вода. По тези ширини човешките приоритети неочаквано се преподреждат по най-същественото си за тялото значение и някак неочаквано водата става най-желаната стока. След като изкачих поредния стръмен склон, пред мен се откри бездна и страхотна гледка към Мъртво море.
Гърлото ми беше пресъхнало и почти изстисках шишето, за да изсипя и последните капки вода по напуканите ми устни. Беше непоносима горещина. Продължих да карам, докато започна да ми причернява пред очите. Знаех, че няма връщане назад. Слязох от велосипеда си, вървях и го бутах на ръка. По едно време в далечината, почти от нищото съзрях няколко бензиноколонки. Изглеждаше като мираж, но беше истина. Служителят изскочи отнякъде и ме погледна силно озадачено. Не проговори, а след малко просто донесе еднолитрова бутилка вода с кубчета лед в нея.
Йорданците са много дружелюбни хора. Винаги са готови да помогнат, без да вземат пари, защото според тях това е харам - грехота.
При едно друго мое пътуване с дължина около 34км тръгнах към Вади Муджиб. Счита се, че това е речен каньон на библейския поток Арнон, водещ към Мъртво море - пустинен район, с множество изкачвания и спускания. Най-важното от всичко беше да се подсигуря с достатъчно количество вода за пиене, като обикновено 3л са ми достатъчни.
Трябваше и да пестя силите си за трудните участъци, където катеренето е истинско предизвикателство.Попаднах на страхотни гледки, на скрити оазиси сред купища скали и величествени скални образования.
Карах, сякаш от това зависеше животът ми. Аз и колелото се сляхме в едно. По някое време GPS-a ме подвеждаше и ме отвеждаше в съвсем друга посока. Но аз се връщах обратно и продължавах. Карах, дори и когато нямаше път. Някой тук в Йордания ми каза, че човек трябва сам да намери пътя си.
Когато стигнах до Мъртво море, дълго се взирах в причудливите солни образования и залязващото над тях слънце. Бях си заслужила присъствието на този спектакъл.
Изминах още много други пътувания сама с велосипеда си. Колоезденето ме освободи от много мои страхове и предразсъдъци. Научих се никога да не се отказвам, колкото и да е труден и предизвикателен пътят. Понякога стигах до места, където имах чувството, че човешки крак не е стъпвал. Разбрах също, че трябва да бъда отговорна към себе си, така че вече нося предпазна каска и слънчеви очила. Научих се да предвиждам всяка опасност. Всяко едно пътуване си струваше да го изживея във всеки един миг, за да науча още нещо за себе си и света.
Автор: Нора Михайлова
