- - Как ми се пътува. Не съм излизала повече от година от България – отчаяно въздъхва Еми – Отивам в Бари с приятелката ми Роси. Какво ще кажеш да дойдеш и ти? – и прави онази физиономия, на която трудно и се отказва.
- - Не знам. Нямам време. Пък и в тази жега? В България е 40°С, в Южна Италия вероятно ще е 50°С. Къде ще ходим? – отговаря машинално Петя.
- - Неее, проверих, температурите са много приятни не повече от 28°С. – настоява Еми
Бързо се обединяваме около датите, между които лежат три дена и ето ни отново истински развълнувани и на път . С обичайната за Петя предпазливост пристигаме твърде рано за полетът на Wizz Air до Бари. Старият софийски терминал 1, напомнящ винаги голяма селска автогара, приветливо ни поглъща в шумната глъчка на тълпи от заминаващи. Единствената следа от ковид времето са неизменните масконамордници, под които потящи се лица се кикотят, разговарят или просто мълчат.
Преодоляваме без всякакви усилия всички проверки и се озоваваме във вътрешността на терминала, където едва успяваме да намерим свободна масичка на едно от кафенетата, за да убием скуката до полета, поливайки я скромно с малка бутилка розе. Докато оживено разговаряме и се смеем на небивалиците си, в разговора ни се намесва седящият на нашата маса и чакащ своя полет мъж на средна възраст.
- - А вие с какво се занимавате? Да не би да сте аптекарки? – смело налучква той, а ние избухваме в шумна веселба. Почти позна, тъй като Еми дълги години е работила във фармацевтичния бранш, но все пак.
- - Как така реши - аптекарки – питаме ние
- - Защото, така де, изглеждате доста поддържани, а в Холандия, където живея, всички аптекарки са българки. Какво да ви кажа, там щом видиш хубава жена тя е или българка, или мароканка! – обяснява той.
Нашето запознанство с този мъж разкрива съдбата на един български емигрант в Холандия, който се препитава като тираджия. Преждевременно остарял и придържайки с ръка една чанта с лекарства, купени от България - вероятно от някоя българска аптекарка, тъжно чака края на отпуската си. Разказва ни за живота си Холандия, за лицемерието на холандските си съграждани и оставя координатите си, в случай че решим да се разходим до там.
Настава време да се качим по самолетите си. Краткият полет бързо ни отвежда към красивата Италия. Кацаме в късния следобед на малкото летище в Бари при наистина приятно време с прохладен морски бриз. Следва дълго чакане и множество обяснения на гишето на рент-а-кар компанията. Първо се опитват да ни пробутат старо двуврато фиатче, но след компетентната намеса на Роси най-накрая ни връчват ключовете на мъничка бяла Lancia с четири врати, която спокойно побира три изморени жени на ръба на нервна криза. Кара се почти като детски автомобил, а на мощност много прилича на онези акумулаторни колички за деца по парковете. За половин час нашата бяла лястовичка ни докарва до мястото, където Еми е наела квартира през Airbnb. Giovinazzo се оказва невероятно уютно малко градче, чийто център е запазил старите си сгради от бял камък и тесни каменни улички.
Апартаментчето ни представлява кухня и спалня с високи тавани и високи прозорци от френски тип. Точно над апартамента тесни стръмни стълби водят към тераса с градинска мебел и изглед към старите керемиди от покривите на околните сгради.
Захвърляме куфарите си и се отправяме заедно със стичащото се множество към ларгото и морската алея, където слънцето и струпаните облаци показват драматично си представление.
На втория ден се събуждаме рано, въпреки че околността е изключително тиха. Наредени в изчакване за сутрешен душ, установяваме, че смесителната душ батерия е развалена и работи само с гореща вода. Започваме да преговаряме познанията си на италиански език, за да обясним тази сложна техническа неизправност на нашия хазяин, като едновременно с това се заливаме от смях. От съседния прозорец, отстоящ на не повече от 2м разстояние от нашия, се чува силно „Шшшшшшшшт!!“ и разговорите ни замръзват. Италианецът се отзовава светкавично и на чудесен италиански Еми го въвежда в проблема. Оборудван с предпазни ръкавици и маска, мъжът успява някак да накара батерията да започне да пропуска и студена вода, както и да отвори блокиралата врата на терасата, а след множество напътствия, указания, възклицания и ръкомахания, с каквито е изпъстрен италианският език, напуска местообиталището ни.
Днешния ден посвещаваме на едно прекрасно градче Alberobello, намиращо се на около час път с нашата „сапунерка“. Това място е известно със своите островърхи къщички „трули“, приличащи на хобитски колибки.
Стените им са от бял камък, а покривчетата - от сив. Вероятно някога са осигурявали на жителите си прохладен комфорт в жегата, а сега са просто туристическа забележителност. Прекарваме целия ден в разходки, снимки и похапване в тази приказна обстановка.
Прибираме с в Giovinazzo привечер и едва успяваме да намерим място за паркиране. Всъщност по центъра на тези малки градчета всички паркоместа са платени, а в бялата зона непосредствено до центъра е наистина проблематично да се намери място. Тук идва предимството на малкия автомобил! Вече сме в квартирата и… о, небеса, душът отново работи само с гореща вода. Все пак някак се справяме и сами чисто по български. След освежаването тръгваме да потърсим вечеря. Отсядаме в ресторантче, буквално на съседната тясна уличка, с бели масички и столчета, на тротоара точно до каменната улична настилка. Слава богу, движението на автомобили по тези улички е изключително рядко и разрешено само за живущи, така че дишаме дълбоко и необезпокоявани хапваме по една класическа „Маргeрита“ с превъзходно вкусно тесто. Споменът за това тесто и сега събира слюнка в устата.
Третият ден отново идва със слънце и приятна температура, която влагата кара да се усеща като истинска жега. Днес сме предвидили посещение на друга известна забележителност в района - Sassi di Matera. Това място е известно с това, че жителите му са живели там в пещери чак до 1960г., когато са изселени от правителството в „нормални“ жилища. Градчето е под егидата на Юнеско, голяма туристическа атракция и през 2019 е Европейска столица на културата заено с Пловдив. Поради което Еми много настоява за него.
Спукаме се по стръмен тесен път към Матера с надежда да намерим платен паркинг за нашето возило, но уви вече стигаме до края на центъра, където пътят свършва, а паркинг не се локализира. Решаваме да попитаме, че то и до Рим се стигало с питане по тези места. Еми започва да пръска чар и усмивки и с прекрасно италианско произношение заговаря спрял таксиметров шофьор. Човекът се впуска дълго и търпеливо в обяснения, от които става ясно, че влизането в Матера за външни автомобили е забранено и със сигурност вече сме заснети от камера в началото на улицата. Няколко пъти натъртва, че тази почетна обиколка щяла да ни струва 60 Евро глоба, директно изтеглени от кредитната карта, с която сме гарантирали за автомобила. Финансовите ни несполуки не свършват до тук – той ни предлага да ни закара до паркинг, отдалечен на около 2 км, и съответно след това отново да ни върне с таксито си. Тази маневра ни излиза още 30 Евро в двете посоки, обаче, както се казва в България – „Кеф цена няма!“.
Докато сме разучавали местните пътни разпоредби, слънцето вече сериозно е напекло този каменен пущинак, до степен в която човек се чувства като риба, хвърлена в каменна пещ. Срещу още по 3 евро на човек се шмугваме в една пещера-къща, където всичко е запазено в оригиналния си вид, когато все още са живели хора. Наистина, ако не друго, поне вътре температурата е много по-приятна. После тръгваме пеша към западната страна на градчето, където слънчевите лъчи още не са сгорещили каменния пейзаж. Там похапваме различни версии на прошуто в гастрономията на D’Alberto, а лично високият и симпатичен Алберто уточнява поръчката и се осведомява, откъде сме.
Днешният ден приключва с връщането ни до вече „родния“ Джовинацо и търсене на паркомясто из уличките в бялата зона. Петя и Роси се позиционират върху случайно видяно място и едва избягват сбиване с бясна италианка, докато Еми се развърти по уличките с Lancia-та. Размяна на българо-италиански любезности между три жени и ето, най-накрая колата е паркирана! Алелуя, днес душът в квартирата работи нормално и след като идваме на себе си, решаваме да вечеряме в един голям ресторант точно на главната алеята до морето, буквално на „стъргалото“ на градчето, където обикновено се извървява местното население.
За радост на англоговорящата Роси тук дори има сервитьор, говорещ английски, а ни се връчва двуезично меню с английски език. И трите се спираме на едно и също, което в превод и от двата езика на български звучи като пържена смесена риба. Доста неприятно се изненадваме, когато на всички ни донасят порция пържени калмари с 2-3 разполовени малки рибки от типа на нашия сафрид. Много сме гладни и се нахвърляме върху храната, въпреки че не точно това сме си представяли. В края на злополучната вечеря Петя решава да покаже малко български характер и извиква сервитьора, като почти на висок глас първо на развален италиански, а после на английски, му обяснява, че калмарът не е риба. Момчето изхлипва някакво неясно обяснение, че това сме си били поръчали, и ни връчва сметката, която е най-високата от всички заведения до този момент. Решаваме за отмъщение да платим последните 5 Евро във всичките възможни жълти центове, с които разполагаме. Смеем се и броим десетина минути. Напускаме масата с купчинката жълти монети в приповдигнато настроение.
Настъпва последния ден, в който се връщаме в България. Хубаво е, че полетът е чак в късния следобяд, което ни дава много време за шопинг, разходки и похапване. Вече сме напълно адаптирани към местните обичаи. Младият къдрокос сервитьор в кафетерията на Джовинацо, където сутрин закусваме, вече е научил наизуст коя от нас точно как пие кафето –ristretto или lungo, и какъв cornetto (кроасан) предпочита. Справяме се чудесно с паркирането, разговорите с местните, в идентифицирането на хубавите ресторанти, където "si manga bene" (се хапва добре) сме направо майсторки. А точно сега трябва да си ходим…
