Заминавам.
Въпреки предупрежденията от правителството, мъжа ми и още няколко интуитивни гласа и червени лампички вътре в мен отлитам като лястовичка за топлите страни – в случая – крайна дестинация Дубай. Таксиметровият шофьор, който ме откарва до Терминал 2, смята,че вероятно съм една от последните му клиентки за следващия един месец в локдаун, така де – затваряне на български.
Със свито сърце прекрачвам входа на летището. Вече не е възможна регистрация онлайн, защото има редица други проверки освен паспортна, но пък хубавото е, че става бързо. Залата е полупразна, изглежда като VIP салон – пътуващите са по-малко от обслужващия персонал. Всеки нов, влизащ през неработещата , някога въртяща се врата на Терминала, бива оглеждан и обсъждан от останалите няколко скучаещи лица. Получавам бордна карта след успешно преминатите проверки, а междувременно те доста са се увеличили – валиден международен паспорт, PCR тест - негативен, разбира се, и медицинска застраховка.
Слава богу, имам право на престой в един от лонджовете, където свалям задължителния масконамордник , наливам си солидно количество розе и чакам. В лонджа съм само аз и служителката, която пропуска посетителите. Вътре е тихо като в погребална агенция. Тишината се прекъсва единствено от телефонните й разговори по една и съща тема – кой и как се е разболял от онзи вирус...
Радвам се, че розето действа и настроението ми се покачва по положителната скала от 0 до безкрайност. Изпълвам се с щастие, защото мога да съществувам, да обичам и да се наслаждавам, а и някак си мога да си го позволя чисто финансово.
Изумително е колко чуждици употребих в тези няколко изречения, при все че ненавиждам използването на чуждоезични думи в родния си език. Вероятно тази езикова трансформация върви заедно с вируса, достигнал до нас от един чужд континент. Няма да наричам нито името на вируса, нито континента, за да не предизвиквам паника във всяка една клетка на тялото си. Мисля си, че единствената перфектна защита срещу Него е същата като при магиите – просто не вярваш, че те хваща. Все пак взимам една таблетка витамин С за смучене и продължавам напред.
В самолета всички пътници се разполагат като в първа класа – всеки сам на ред. Летя и си мисля какво ли ще последва щом пристигнем на летище Дубай. Прочетох някъде в интернет, че от няколко дни всички българи се тестват с PCR при пристигане и се карантинират до излизане на резултата.
След около 5 часа летене и още 1 час маневриране по пистата, най-сетне влизаме в една от огромните сгради на летището. Опитвам се да избягам от българската група с надеждата, че ако се размеся с други националности, вероятно ще пропуснат да ме тестват и съответно карантинират. За съжаление моята летищна маневра не се получава. Заставам на дълга опашка заедно с руснаци, украинци, индийци и всякакви други и след около половин час идва моят ред. Служител с маска и предпазна екипировка се осведомява за националността ми и откъде точно съм долетяла. Едва се разбираме през преградата и маските си, почти изкрещяното Bulgaria предизвиква объркване у него и след няколко консултации с други колеги чувам „Яла“. Връчва ми се комплект за PCR тест, паспортът ми се облепя с няколко стикера и преживявам още едно бъркане право в гънките на мозъка ми. Мисля си, че сигурно съм полудяла, за да си причиня всичко това. Започвам лекичко да съжалявам, че не отложих за пореден път това служебно пътуване.
За мое успокоение, заедно с мен тестват още една сурия народ от различни националности. Даже ми се струва, че не пропускат никой да премине нетестван. Не изискват от мен никакви пари, нито пък карантиниране, така че продължавам напред и приключвам за около час следващите няколко проверки на сертификат за PCR тест, паспортни контроли и проверки на багаж.
Най-сетне съм допусната в Дубай – столицата на небостъргачите, средището на скъпите автомобили и сърцето на забавленията за целия арабски свят. Тук животът тече повече от нормално, като изключим това, че непрестанно се напомня ползването на маска. С пристигането ми в огромния хотелски комплекс установявам, че удоволствието и радостта от живота съвсем не са си отишли от този свят с пристигането на вируса. Млади мъже и жени се мотаят полупияни и завързват контакти, а на рецепцията служителят ме пита дали ще бъда сама по време на престоя си. След като получава положителен отговор, ме информира, че мога да си каня гости – We are flexible, Ma’am! (Ние сме гъвкави, госпожо, т.е. проявяваме разбиране!) и ми връчва две карти за достъп до стаята ми, явно в случай, че си намеря някой „гост“.
На следващия ден изпълнявам служебните си задълженията, които ме водят тук, повече от удовлетворително и в следобедните часове се отдавам на дубайски разкош - плаж, плуване и малко мохито с алкохол, разбира се. На фона на силна дискотечна музика се придвижвам сред тълпа от млади хора по бански и в добро настроение, а предполагам и негативно тествани, смеещи се, плуващи в басейните и достигам до плажа. Заемам шезлонг с чиста кърпа под един свободен чадър и се подготвям да поема огромна доза витамин D, с която да утрепя някакви евентуални наченки на патогени, попаднали в тялото ми след проверките на летището. Оглеждам се наоколо. През няколко чадъра трима дубайци празнуват рожден ден, като го поливат обилно с шампанско. Едрогърдеста руса европейка в оскъден бански се присламчва към тях и повежда опознавателен разговор, който й спечелва няколко чаши шампанско. От другата ми страна – двойка влюбени или просто любовници са се посветили на няколко необезпокоявани от проблеми дни любов. Сякаш аз съм единствената, която се наслаждава на почти сюреалистичната гора от небостъргачи, обвити в лека дубайска мараня, и на собствения си ритрийт (още една чуждица, означаваща усамотение). След около час, докато съм плувала във водата и преди да успея да си поръчам мохито, някой е оставил на масичката ми бутилка розе в кофа от лед. И без това си мислех за нещо студено, но тъй като не съм поръчвала цяла бутилка, извиквам първия срещнат индиец или пакистанец (уви, не ги различавам) от персонала и му го обяснявам. Точно зад гърба ми извиква мъж и съобщава, че той е поръчал бутилката за мен. Колко мило! Жадна съм и отварям изпотеното розе, като си наливам една чаша. Джентълменът зад мен вече се чувства по-уверен и ме пита дали може да се настани на съседния шезлонг до мен. Казвам кратко и категорично, че не може. След не повече от четвърт час, още даже не съм изпила чашата си, при мен се приближава друг служител и любезно ме подпитва как желая да платя бутилката. Заявявам решително, че няма да я платя, тъй като не съм я поръчвала. Следва кратка едночасова дискусия на тема кой какво и как е поръчал, колко съм изпила и т.н., която завършва със споразумение да заплатя само една чаша розе. Останалата част от бутилката напуска полесражението заедно с презрителния поглед на любезния джентълмен зад мен.
Прибирам се в стаята си. Получила съм СМС, с който ме уведомяват, че тестът ми от летището е негативен и с пожелания за здраве мога да продължа престоя си в Дубай. Давам си сметка, че на следващия ден ще трябва отново да се подложа на PCR тест, за да мога да бъда допусната до самолета обратно за вкъщи вдругиден.
За щастие компанията, за която работя ми е предоставила огромен балкон и шезлонг на него, така че да мога необезпокоявано да се наслаждавам на книгата си, мислите и слънцето в следобените часове след приключването на работните ми ангажименти през деня.
Привечер прекарвам времето си в безцелни разходки по алеята покрай брега, а освен това посещавам и най-големия фонтан в света, намиращ се там.
Ден, преди да си замина, получавам имейл, че има резултат от третия ми PCR тест, проведен в хотела и, о, чудо – отново съм негативна. Този факт ми дава основание да се кача във вероятно последния самолет от Дубай до София, като през цялото време се наслаждавам на късмета си, който ме доведе и отведе без произшествия.
Автор: Мария Петрова