- Надявам се не си забравила, че в края на седмицата имаме резервация в една страхотна къща за гости в Родопите? – усмихва се Еми.
- Хм, напротив, съвсем бях забравила – отговаря й Петя – Има ли начин да го отложим за следващия уикенд?
- Абсурд, защото в тази къща резервациите се правят поне месец предварително. Е, хайде, де! Отиваме нали? – настоява Еми – Ще ти изпратя упътване как да стигнеш до там.
Половин час преди да отпътуваме за въпросната къща за гости в сърцето на Родопите, прочитаме набързо инструкциите за успешно намиране на родопското село и се натъкваме на следното: „Ако не искате да рискувате ходовата част на автомобила си, може да оставите колата си на бензиностанцията и оттам да ви извозят с джип.“
- Ох, пак ли? – тихичко изстенва Петя – От последното обикаляне по родопските села разбрах, че не си падам по офроуда с автомобили, та било то с SUV 4x4 и нож в десния джоб!
- Е, то е черен път, но не е нещо особено. Качват се и с нормални автомобили – настоява Еми.
След кратък пазар на хранителни продукти в покрайнините на Асеновград се отправяме някъде натам, където никога преди не сме стъпвали и където природата разкрива красотата си след всеки следващ завой, а тук завоите, повярвайте, наистина нямат край! Два часа по-късно сме почти „до под кривата круша“ и разчитаме единствено на навигацията си, за да открием село Змиево. Заслужена почивка и вкусно похапване на родопски пататник в ресторант в центъра на гр.Смолян възвръщат силите и надеждите ни, че скоро ще се приближим до края на тази България, с която е дошло време да се запознаем. Небето започва да се смрачава и предвещава дъжд, който определено няма да ни помогне в преодоляването на последните 20 км черен път, а те предстоят.
Остър завой и ето го въпросният път, дори навигацията го намира без проблем. Започва леко да ръми, а ние се изкачваме при все по-стръмен наклон нагоре и нагоре и почти само на първа скорост. Някак обнадеждаващо е, че покрай пътя расте на рояци мащерка и чака да бъде набрана за дъхав чай! По наши непотвърдени изчисления остават още около 7 км, а ние сме някъде, където пътят се е превърнал почти в пътечка и след това странно се раздвоява. Половината от него хуква наляво още по-стръмно нагоре и, много изненадващо, но упътването сочи, че трябва да продължим именно натам. Първите 60м това „натам“ се оказват практически почти невъзможни за шофиране коловози, а по-нататък очевидно дори и танк би се затруднил. Спираме и решаваме все пак да потърсим потвърждение от любезната ни хазяйка, че сме на прав път. За щастие тук в гората има покритие на мобилни телефони и затова успяваме да разберем, че сме на грешен път. Алелуя! Следва доста трудно обръщане на посоката и обратно надолу. След още няколко бавни километра най-сетне влизаме сред кордон от зеленина, цъфтящи растения и плодни дръвчета в Змиево.
Спираме пред стара родопска къщата за гости, която е възстановена с много любов и креативност в оригиналния си вид, но и с щипка актуалност. Това е шестата поредна ремонтирана къща за собственичката, която оставя живота си във Франция, за да намери много повече смисъл във възраждане на изоставеното пасторално битие тук.
Дъждът вече се лее по склоновете на Родопите и, какво щастие, че след такова изнурително пътуване, можем да седим на огромната веранда от камък и дърво с изглед към най-красивото, което тази планина предлага, и да се наслаждаваме на непрекъснато променящите формата си облаци с чаша розе в ръка! Както казват родопчаните – огледно място!
Следващият ден идва с много слънце, жега и влага. От разходка си покрай някога шумното училище, запустелите къщи, егреци и градини разбираме, че в Змиево живеят целогодишно не повече от 5-6 човека, които, оказва се, никак не страдат от липсата на магазин и пълчища хора.
Имат едно единствено желание - пътят до селото да се асфалтира, за да е по-лесно пътуването до околните места. Затова и събират подписка, за да са по-убедителни в молбите си към управляващите. Пожелаваме им да успеят-местни и гости, а дотогава – вероятно ще се отдават на любимите си занимания, като копане, разходки до околните села, писане на книги и сладки разговори. Май не е много, но какво му трябва на човек, за да е жив….
