Високо, високо в най-високите родопаки села
Това не е разказ за добре уредени градски площади, тълпи от хора и много шум от автомобили. Фокусът ни се насочва към едно закътано, но не затънтено, място в България с магнетична красота, населявано от малко на брой, но напълно автентични българи, които те посрещат без мнителност и подозрение и те изпращат с много любов и усмивки. Местоположението е дивата част на Родопите, където няма асфалтов път и хората се подчиняват почти само на законите на планината.
Потегляме в една ранна септемврийска сутрин на югозапад от Велинград и се отклоняваме по черен планински път нагоре към родопските села, намиращи се на най-голяма надморска височина на Балканския полуостров. Пътуването е повече от неблагоразумно за две жени, но любопитството ни надделява. Оборудвани сме с автомобил 4х4, GPS, вода, добре наточен нож и нервно паралитичен спрей за всеки случай. Надяваме се спокойно да достигнем до тези високопланински места, да се запознаем с хората, които живеят там, и да разберем какви ценности изповядват в този откъснат от цивилизацията свят.
Изминаваме първите десет километра с не повече от 20км/ч и много внимание, като всяка от нас вече тайно съжалява, че сме тръгнали, но продължаваме упорито навътре във „вортекса“ на планината. След около половин час особено предпазливо шофиране и нищо друго срещнато по пътя освен прашен път, гъста гора, ниско прелитаща птица, която решаваме, че е сокол скитник, стигаме до река с мостче, по което текат строителни работи от десетина работници. Мостът не функционира, но ни се предлага да минем по т.нар. обходен маршрут, състоящ се от стръмен наклон, няколко нахвърляни върху реката трупи и още по-стръмно изкачване. По щастлива случайност пресичаме без инциденти реката и решаваме да обсъдим със строителите пътуването си. Въпреки учудените погледи, които се вторачват в нас, след като споделяме маршрута си, бригадата с общи усилия изчертава на ръка в импровизирана карта с всички пътища и капани по пътя, така че безпрепятствено да стигнем до най-високото село в района. Продължаваме леко притеснени навътре в гората, объркваме на два пъти пътя и едва успяваме да обърнем на тесния път, за да се върнем обратно. На едно от разширенията насред поляна най-сетне срещаме жива душа – разминаваме се с високо проходим джип. Отчаяните ни ръкомахания и присветвания с фарове, разбира се, спират автомобила, точно преди да се разминем, и след като изчакваме около минута вдигналата се пушилка да се утаи, отваряме прозорци и се заговаряме. Попаднали сме на местния лесничей в тази част на гората – млад атлетичен и изключително любезен мъж, който с готовност допълва вече разчертаната карта с още опасности, урви, пътища и техните разклонения. Листът хартия вече е заприличал на сложна схема за заплитане на английски ластик на две куки и вече се чудим дали всичко това ще ни изведе до добър край. Изпросваме си и мобилния на горския, ей така, в случай че нещо ни сполети, за да го потърсим за помощ. Не, че има мобилно покритие по пътя за тази цел, но все пак. Тъкмо да се разделим с него, той най-сетне кандисва на многократните ни молби и неохотно се съгласява да се отклони от служебните си ангажименти, като ни отведе до махала Златарица, където живеят най-много хора според него – около десетина семейства, а и също е на голяма височина. Така вече е лесно! Караме спокойни след неговия джип и единственият недостатък сега е, че трудно виждаме от вдигащата се пушилка, а колата ни се покрива с дебел слой фин жълт прах. Достигаме билото на планината, където са разположени няколко къщи, а зад тях – уникална гледка на подредени един зад друг върхове на планини с прекрасна видимост до някъде там невъзможно далеч, от която дъхът ти спира. Извикваме от възхищение и хукваме да правим снимки.
На първата поляна до пътя възрастна жена в шарени шалвари на ярки цветя и забрадка кротко пасе овце. Тръгваме към нея, а тя ни позволява да се доближим до нейния свят без всякакво подозрение и резерви, с широко усмихнато лице. Баба Емине не смята за нужно да помни рождения си ден и живее там от раждането си. Децата й – младите в селото, всяка сутрин ходят в гората, за да изкарат прехраната си - „бераа боровинки“ и манатарки в гората до обяд, за да могат да ги продадат, или, ако имат късмет, успяват да намерят работа като дървосекачи в района. Питаме я дали е трудно да се живее тук, а тя отговаря, че и в града никак не е лесно. Не виждаме и сянка от недоволството, не чуваме оплаквания, само безрезервно приемане. Накрая тя заключава с протяжния си родопско-македонски диалект: „Не съм учена кат’ вас, я съм проста!“ От своя страна, ние образованите се питаме дали нашите добре шлифовани и стресирани мозъци с буквално предназначение са предимство или недостатък в стремежа ни към щастие. Един от най-мъдрите хора Айнщайн е казал: „Образованието е това, което остава, когато забравим всичко, което сме научили в училище!“.
Отправяме се към най-високия хълм в селото. По пътя се запознаваме с абсолютно всички, които виждаме, а те не са много – трите баби Джемие, Фатимие и Хандемие, кметския наместник Малик, и един дядо, всички седнали пред къщите си на раздумка. Казват, че очите на човек са огледало на душата и интересно, тук всички жени имат невероятно красиви и спокойни като планинско езеро синьо-зелени очи, които те допускат до себе си така, че забравяш да си тръгнеш. На изпроводяк ни подаряват торба червени боровинки и си обещаваме да дойдем още веднъж на гости с преспиване или с „препиване“, както подхвърля Малик, за да наблюдаваме звездите на нощното небе от тази леко ливнала се тепсия и да подхванем някоя бавна родопска песен като „Излеел е Делю хайдутин“.
Слизането надолу с колата е далеч по-лесно. Единствено трябва да следваме посока надолу и множеството следи от камиони, извозващи гората под формата на огромно количество дървесина. След час и половина вече стъпваме на прясно асфалтирания път и сме много доволни, че сме се докоснали за кратко до най-съкровената си същност – дивата природа и нейните деца.