Автор: Мария Петрова
Преди около 15 години имах период, в който често пътувах служебно до Казахстан – бивша съветска република. Беше едно прекрасно за мен време, когато в ролята на Алиса се запознах с тези далечни и невероятни по размери и красота земи и техните гостоприемни стопани – букет от различни народности - от казахи до узбеки, немци и руснаци, различни раси, изповядващи различни религии, които ме впечатлиха със своята толерантност и готовност да научат и допуснат още една различна култура в сърцето си.
Направи ми впечатление, че, според мен, благодарение на леката си икономическа изостаналост по онова време отношенията между хората се бяха запазили естествени и автентични и ми спомниха моите щастливи детски години по време на комунистическа България., когато осъмвахме с неканени гости и празен хладилник, но пък с пълни с блаженство сърца.
II.ЧАСТ До Балхаш и обратно
Няма да забравя как при една от командировките ми трябваше да отидем с Абдраш до гр.Балхаш, намиращ се на ез.Балхаш, за да се срещнем с директор на голямо местно предприятие. Аз – без всякаква представа за разстояния и посоки, осланяща се единствено на него, а той без всякакво замисляне – „Абе, отиваме за един ден с колата и вечерта се връщаме“.Речено-сторено. Една ранна лятна сутрин се натоварихме на неговата стара Тойота с десен волан и потеглихме. Когато след първите 100км спряхме да починем и закусим в една къща, която уж била крайпътно заведение, разбрах, че ни предстои да изминем повече от 650км само в едната посока, което той ми обясни някак съвсем естествено и спокойно, а накрая махна с ръка и добави „Пустяки!“ (б.а. Нищо особено!) . След като хапнахме обилно вкусно приготвените блинчики, сервирани лично от домакинята на т.нар. заведение, продължихме по все така безкрайно правия път, който се беше опънал, докъдето поглед стига. Очите ми, непривикнали на толкова много простор, търсеха я планина, я друго препятствие, в което да се спрат, но нищо не препречваше линията хоризонта. Пътувахме по двулентов асфалтиран път, само направо без нито един завой в продължение на стотици километри и твърде рядко се разминавахме я с друга кола, я с камион. Струва ми се, че ако автомобилът на Абдраш разполагаше с автопилот, можеше просто да го остави включен за следващите няколко часа и сладко да поспи.
Пейзажът по пътя беше невероятен – безкрайна жълтеникава пустош без нито едно дръвче, тук там някой бодлив храст. С наближаването на езерото Балхаш местността се осея с бели петна, приличащи на неразтопен сняг, което, бързо съобразих, че беше твърде невероятно при 40 градусова жега. Кратката справка с Абдраш показа, че това е сол, която на места излиза на повърхността на почвата и остава там. От време на време по пътя подминавахме едноетажни бараки с провесени от всички страни огромни риби, люлеещи се и сушащи се на слънцето – основното препитание по тези земи.
След безобразно много часове най-после стигнахме в град Балхаш. Ето на това казвам аз – накрая на света. Малко градче със силно провинциален социалистически облик и едно единствено голямо предприятие, в което вероятно работеха всичките му жители. Имахме уговорена среща с директора, но уви, явно тук не държаха особено на уговорките. Секретарката му каза, че бил излязъл и ни покани да почакаме на чай. Чакането продължи повече от 3 часа, когато работното време очевидно свърши и тя най-нормално ни предложи да се върнем на следващия ден сутринта. Бях силно възмутена, дръпнах Абдраш настрани и изразих първо пред него гнева си. Той ме успокои с усмивка, че това се случва, още повече – такъв голям директор, можел да си позволи леко закъснение.
Така или иначе, вече нямаше време за да предприемем обратните 650км и се наложи да останем в местния хотел без багаж, респективно без четка за зъби и без други дрехи. На следващата сутрин реших да се изкъпя в иначе претенциозната баня с душ кабина, донякъде напомняща пилотска кабина с всичките най-различни бутони и душ-слушалки. Докато се опитвах да ги развъртя с изненада установих, че …. няма и капчица вода. Бях почти на ръба да изскоча така гола от стаята си и да вдигна невероятен скандал. След като се озовах полуоблечена до импровизираната рецепция и заявих страшно, че в стаята ми няма вода, рецепционистката с уплашен поглед ми побутна кофа наполовина пълна със студена вода и ми каза, че това водата за целия хотел. Е, нямаше шанс да уплаши така човек с житейски опит по времето на разпада на соца, така че не удържах на изкушението и се изкъпах в тази мътна локвичка вода, оставяйки цял един хотел без капчица за неизвестен период от време. При напускане на хотела бях надлежно проверена от местния квартален милиционер, който разгледа паспорта ми и надлежно се осведоми по детайли от автобиографията ми. Тъкмо когато се канеше да ми зададе поредния въпрос, Абдраш най-накрая се появи и го успокои, че сме заедно по работа, и тъй де, не съм дошла, за да провеждам държавен преврат. Тази въпросна сутрин явно ми е била късметлийска, защото след само час чакане отново пред кабинета на г-н Директора, бяхме приети, изгледани от глава до пети, изслушани от него и всичко това, придружено с важно кимане с глава и уклончиви обещания. Тръгнах си от Балхаш, уви, без да дори да успея да се доближа до единствената му забележителност – сладко-соленото езеро Балхаш!
Някъде по пътя, по средата на нищото се очертаваше да заредим гориво. Чудех се как ще стане, тъй като на идване, не ми направи впечатление да срещнахме изобилие от бензиностанции. По някое време достигнахме 2-3 къщи, дори не мога да кажа, че е било село, тъй като ми се видя доста обезлюдено за тази цел. Все пак слязох, за да потърся тоалетна. Очевидно ярко цикламените ми летни обувчици на прекалено висок ток и дългата ми цикламена жилетка без ръкави предизвикаха живо любопитство, защото всички налични мъже се застопориха по вратите и нагло ме заоглеждаха. Външна тоалетна с врата, която ми стигаше до коленете и ухание, което усетих още преди да се приближа, набързо охладиха желанието ми за всякакви естествени нужди. Върнах се към колата, където Абдраш се опитваше да зареди гориво. Имах чувството , че беше спрял в двора на една от къщите до нещо като бензиноколонка, приличаща на огромен стар руски хладилник без всякаква индикация за разхода на гориво. Един младеж държеше пистолета на маркуча в резервоара за гориво и силно извика „Серьога, отпускай!“. Горивото тръгна и той по моему засече с часовника си времето за зареждане, за да може след това горе-долу с някаква математическа формула да изчисли каква сума пари му дължим.
Следва продължение….