Или зaтова колко усмивки събрахме в Странджа
Пътувайки към мистичната Странджа, пътят ни минава през едно малко погранично селце в близост до границата с Турция – с.Звездец. Някога многолюден център на гранични войски в района, сега селото е силно обезлюдено, обитавано почти само от няколко семейства роми. По тротоара тичат безгрижни малки ромчета. Центърът на събитието тук е местният смесен магазин с надпис „Газ, мас, пирони и патрони“.
Пътуваме бавно по централната улица покрай няколко четириетажни блока с изкорубена вътрешност. На мястото на прозорците зеят черни дупки, мазилката отдавна е паднала-оголен скелет на отминал живот. Тъкмо когато гледката е предизвиквала у нас достатъчно тъга, погледите ни са привлечени от един единствен балкон-боядисан, стегнат, нова дограма и множество висящи цветя, единствена оцветена картинка в книжка за оцветяване.
Като хора, изгледали много американски трилъри и гледащи редовно централните тв новини, веднага преценяваме, че спирането на тази улица за повече от 5 минути, може да ни коства, ако не живота, то поне част от автомобила. Все пак спираме за снимки и разсъждаваме, що за човек е собственикът на веселото балконче – мъж или жена, от ромски или български произход?
Докато разговаряме, иззад гърбовете ни изскача младолик ром:
''Какво търсите? Харесват ли ви нашите балкони?''- разпитваме го, а той с готовност отговаря:
''Аaa, там живее Пепа Едикояси. Влезте в блока и я потърсете.''
След тази окуражаваща подкана се запътваме боязливо към входа на блока. Външната врата е с талашитени прозорци. Очакваме вътре да е зловещо, а се оказва чисто и светло, нечия ръчица аматьорски е боядисала стените на входа. Звъним на вратата на апартамента, уви никой не отговаря. Решаваме да си тръгнем, но няколко ромчета ни настигат и предлагат да ни заведат у леля Пагона, защото, казват, Пепа е при нея на гости.
Така, придружавани от тумба циганчета и техните кучета, се понасяме нагоре по една пряка с остатъци от асфалт и наредени от двете страни на пътя сиви къщи, не издаващи признаци на живот. Стигаме до цветно боядисана къща с поддържана градина. Там, на маса в двора под асмата, са седнали пет жени, пият кафе, черпят се със сладки и оживено разговарят.
„Коя е Пепа?“, питаме. Изпитваме неудобство и не знаем нито как да започнем разговора, нито каква ще е ответната реакция на повода за запознанството. Руса жена на около 60 годишна възраст отговаря и бързо подхваща разговор:
„Аз съм Пепа. Всъщност съм Петкана, кръстена на дядо ми Петко. Работя в общината в близкия град. От 25 години съм вдовица.“
Казваме:
„Искаме да се запознаем с Вас, тъй като Вашият балкон изглежда чудесно на фона на всичко разпадащо се.“
Тя отвръща:
''Е, правим каквото можем.Някога тези блокове бяха на гранични войски. После много дълго време нямаха собственици. И сега много от жилищата са необитаеми. Боядисах сама стълбището на входа. Засадих асма от другата страна на блока. Получих обещание от общината, че ще ни подмени вратата на входа.“
Разговорът продължава неусетно почти час. Не ни се тръгва, защото имаме много да си кажем. Записваме координатите на Пепа и продължаваме пътя си.
Между нас остава да кънти дилема:
Дали трябва да се оплакваш, протестираш , критикуваш и да чакаш да се намери някой да ти предложи едно по-добро битие, или е по-добре да си спестиш това загубено време, да запретнеш ръкави и със собствени усилия да създадеш оазис на собственото си щастие?...