Имаме късмета да сме родители на чудесни младежи и девойки, които завършват с висок успех средното си образование и като почти всички свои връстници биха желали да продължат обучението си в някоя бакалавърска програма. До тук нищо особено! Странното обаче е, че доста наши познати и непознати с недоумение реагират, когато разберат, че това обучение ще се случи, хм… в България. Стигна се дори до там, че след като на два пъти получи отрицателен отговор на въпроса къде в чужбина ще се учи, една приятелка накрая мъдро заключи: „Е, то насила хубост не става!“.
В последните години следването в чужбина се е превърнало, както казват италианците, в „Un grand’ che!“ * за много родители и/или техните деца. В някои случаи зрелостниците буквално биват принуждавани от семействата си да заминат, за да учат в престижен чуждестранен университет. Но, дали наистина това е правилният път, по който трябва да тласнем децата си? Струва ли си да изтръгнем поредното поколение от корените му с надеждата, че ще получи онази професионална квалификация, която да му гарантира висок статус на живот? Оправдано ли е да късаме от залъка си, за да изнесем на всяка цена този високо интелектуален продукт - децата си, в чужбина, където да учат вариации на тема: социология, икономика, медицина или инженерни науки, чийто обем от знания студентът при добро желание спокойно би могъл да усвои и в родината на майчиния си език ? Наистина ли това е единственият начин да направим нещо по-добро за професионалната ориентация на децата си и пласирането им след това на пазара на труда ?
Разпитваме реални момчета и момичета от онази малка част оставащи в България младежи за причините да следват в родината си и ето какви отговори получаваме:
Стефан 19 г. гр. София
Искам да съм си в моята държава, до приятелите и семейството ми. Мисля, че ако човек го интересува някаква област, може да учи за нея много добре и в България. Не за всички важи това, разбира се, но като говорим за нещо като програмиране, няма значение къде ще си. Възможно е да ме ощети обучението в България, но в тази специалност едва ли. Тя може да се учи отвсякъде.
Георги 19г. гр. София
Мисля, че обучението в България е на високо ниво. Българското образование предлага големи шансове за развитие, защото е адаптирано към българското общество. Ако му се доверим, ще можем да получим същите знания и умения и същевременно с това да бъдем заедно със семействата си и без да се отдалечаваме от корените си. В последно време е доста модерно да избираме “чужбината”. Ок, научаваме чужд език, имаме международна среда и бъдещи контакти, но какво от това като не си сред твоите хора? От моите съученици 60% ще заминат, като имате предвид, че заради Covid доста хора ще останат тук.
Защо заминават ли?
Ами защото са отвратени от българската държава и мислят, че нищо не може да се промени в нея. Както и считат, че дипломата им от други страни ще има по-голяма стойност, отколкото българската. Едва ли не, ще са по-предпочитани кадри от завършилите в България.
Калоян 19г.. гр. София
Не си струва да се ходи в чужбина и да се дава една шапка с пари, при положение, че после най-вероятно ще се върна отново тук. Не можеш да се развиеш в Германия, например, както се развива един германец, защото си чужденец. Можеш да запишеш в България бакалавърската си степен и след това да специализираш по различни места, ще си много по-узрял, да разбереш къде си струва и къде не.
Гергана 18г., гр. Пловдив
Твърде много хора избягаха от България. Ако искаш да успееш, можеш и тук. Не е нужно да се ходи в други държави. Много мои приятели не осъзнават, че и в България можеш да постигнеш това, което искаш, стига да го желаеш силно и да полагаш усилия. Имам представа как ще ми се развият следващите няколко години, просто трябва да седна и да уча. Не знам как е там – в чужбина. Чувам, че е много трудно, но не мисля, че и тук е лесно, ако искаш да постигнеш нещо. Просто навсякъде трябва да полагаш усилия, за да успееш. Лесно няма.
Ваня 18г., гр. Пловдив
Искам да уча в България, защото смятам, че тук има достатъчно добра база за развитие в областта, която съм избрала. Мисля, че съм намерила подходящото учебно заведение, което ще ми даде необходимите знания и опит в тази област. Освен това съм изключително привързана към всичко тук, хората, приятелите и роднините и ми е трудно да си представя да живея далече от тях, всичко важно е тук. Както хората казват – камъкът си тежи на мястото, така смятам и аз. А в чужбина ми се струва прекалено страшно, съвсем различна култура и разбирания за живота. Винаги мога да замина, след като завърша висшето си образование, но не смятам, че ще го направя, не искам да предавам себе си. Искам моят потенциал да се използва в България, а не от хората в другите държави.
-------------
В последните 30-на години сме свикнали да седим и чакаме „някой да ни оправи“. Вместо да чакаме, дали не е по-добре сами да създадем и възпитаме този „някой“ по начина, по който силно го желаем – харизматичен, честен, професионално компетентен и най-вече нашето по-добро продължение. Прокуждайки децата си в други страни, уж, за да им е по-добре, не изпращаме ли в изгнание последната надежда за бъдещето на България?
Ние избрахме да повярваме в собствената си българска идентичност и уникалност, за да позволим на идващите след нас да надградят и усъвършенстват създаденото до тук.
*превод от италиански - Голяма работа!