За съжаление в наши дни често срещаме бездейни и изгубени в смисъла на паразитното си съществуването прави, здрави млади хора, иначе добили професионална квалификация, които не спират да се оплакват от живота си, да леят крокодилски сълзи по ненамерената си идентичност. В този смисъл дори не е странно, че и статистиката доказва този факт. Със своите почти 20% България е на едно от първите места по младежка безработица (до 29г.) сред страните от ЕС.
Прекарваме една слънчева есенна събота с млад мъж пред прага на Христовата възраст. Преживяното и чутото от него ни обнадеждава, че има и друга по-позитивна статистика, а разсъжденията му покоряват сърцата ни и ни дават материал за размисли относно силата, издръжливостта, състраданието и радостта от живота. Тръгваме заедно по много стръмна пътека под лифта, започваща от Княжево, нагоре към Копитото. Още в първите няколко десетки метра едва успяваме да поддържаме бързото му темпо, но разговорът си заслужава и впрягаме всичките си мускули в действие, за да не изоставаме. Димитър е на 30 години, професионален спортист, завършил НСА със специалност конен спорт. От една година участва в почти всички маратони с трасета над 35 км, провеждани в България. Когато за първи път решил да бяга в подобно състезание, лекарите му казали, че поема голям риск и че сърцето му ще колабира още на първите няколко километра. Той обаче не се отказал да пробва невъзможното, така както преди седем години не се отказал да се бори, когато разбрал, че диагнозата за физическите му неразположения е нелечимата остра лимфобластна левкемия с прогноза за живот не повече от 30 дни.
В продължение на повече от година преминал през трите кръга на ада на тази болест – химиотерапия, лъчетерапия, трансплантация със стволови клетки, но нито за момент не изпитал страх, защото „ако се случи да загубя живота си, значи така е трябвало да бъде“, казва ни с неслизаща от лицето си усмивка. Месеци наред се реел в небитието, но жаждата му за живот, подкрепяна от грижите и любовта на най-близките му, буквално го изтръгнали от ноктите на смъртта. Очевидно съдбата има други намерения за него, защото, както Митко ни обяснява, получил и невероятния почти тото шанс за него да се намери съвместим донор на стволови клетки от Германия и след приключване на трансплантацията успял да завърши лечението си. Уверява ни, че сега, след като от шест години е в ремисия, се чувства физически по-слаб, а ние, едва догонвайки го от часове по пътеката, сме учудени от това твърдение и се надяваме всички млади хора да са поне толкова „физически слаби“ като него. Подготвил се е за този излет и предвидливо носи в раницата си само за нас напитка с електролити, която ни предлага на всяка почивка, а те стават доста чести с приближаване на Копитото. В моментите, когато си мислим, че настина е много стръмно и няма да можем да продължим, той ни предлага ръката си и ни окуражава да продължим нагоре.
Митко споделя, че с идването на болестта в живота му, се е променил коренно и неговият светоглед. Сега вижда смисъл в неща, които преди е смятал за даденост, а битовизмите - нямат значение. Прочел купчина биографични книги на велики хора, постигнали невъзможното, не спира пътьом да ни вдъхновява с историите им, като от време на време се спира да се поздрави с разминаващи ни колеги маратонци или планинари, а ние, загубили ума и дума от тежкото изкачване, мълчаливо слушаме и наблюдаваме.
- Животът не е просто съществуване. Минаваш през различни етапи. Така и това заболяване е като етап и продължаваш напред. Ако започнеш силно да искаш да се излекуваш, много ще се натовариш. Каквото ще да става, не мислиш - споделя ни Митко своята философия за оцеляване.
От четири години Митко започнал да си търси работа като учител по физическо възпитание. Сблъскал се с консерватизма и неразбирането на хората, които научвайки за заболяването му, дори не му се обаждали за интервю или дори само, за да му откажат. Най-накрая бил назначен на свободна позиция в училище почти изцяло с ромски деца в малко русенско градче и то благодарение на това, че нямало други кандидати. Въпреки че сега се налага да пътува повече от час до работното си място, е доволен, че е полезен на обществото и може да предаде част от наученото по време на образованието си на своите ученици.
Историята на този млад мъж не свършва до тук, неговата нескончаема енергия го тласнала и към друга напълно безвъзмездна дейност. Тъй като докато бил болен му помагали много хора, той решил да върне жеста, като продължи да помага на други нуждаещи се. Митко активно подпомага с агитация и реклама по време на маратонските си участия на сдружение за дарителство на стволови клетки.
Поддаваме се с радост на неговата агитация и решаваме в близките дни да дадем материал и да се регистрираме в базата данни на донорите за стволови клетки в България.
Разделяме се с Митко с обещания за съвместни дейности в полза на каузата донорство на стволови клетки и си повтаряме на ум една мъдра мисъл: „Болните са неразумни, здравите лекомислени, а излекуваните мъдри.“