Диви и щастливи в Родопите 2
Историята познава много случаи на изключителна човешка издръжливост и сила, които не могат лесно да бъдат обяснени с обичайна физическа подготовка и сила на характера.
Най-много такива примери сякаш ни дават маратонските бягания на разстояния над 42 км. Който е чел „Родени да тичат“, със сигурност е наясно какво имаме предвид, защото както се казва в книгата -„Бягаме, когато сме уплашени, бягаме, когато сме на върха на щастието си, бягаме от проблемите си и бягаме за удоволствие.“ Колкото и да е странно от гледна точка на дивана и компютъра, човешкото тяло е създадено- за да бяга.
Тези интересни моменти, свързани с бягането, имахме удоволствието да преживеем на живо, приемайки поканата на Ники Марангозов - ултрамаратонец и организатор на ултрамаратона Персенк Ултра, човек с разностранни интереси и занимания, какво ли не e опитал и видял…
Ясно беше, че нямаше как срещата ни с него да се проведе в стандартна градска среда, като кафене или ресторант. Затова си обухме най-яките маратонки, нарамихме раниците и в една топла септемврийска утрин потеглихме в компанията му към любимата за него посока - Родопа планина в района на връх Персенк, за да извървим една миниатюрна част от трасето на ултрамаратона Персенк Ултра. Очакванията ни за добре оформена планинска пътека и малки хижи за отмора по пътя, се оказаха пълна заблуда. От местността Скални мостове, недалеч от село Забърдо, и след хижа Кабата продължихме за кратко пеша нагоре по асфалтовия път, след което изведнъж свихме навътре в гъстата борова гора и вървяхме в продължение на 1,5 часа по стръмна козя пътечка, изискваща от нас максимална мобилизация на всичките ни налични физически сили. Тези 5-6 км навътре и нагоре в сърцето на Родопите, маркирани и почистени собственоръчно от Ники с постоянство и всеотдайност в продължение на 3 месеца по време на Ковид блокадата, буквално ни „изкараха въздуха“.
Докато едва успявахме да го следваме, той не спираше да ни разказва за преживяванията си. Започнал да бяга сред природата, провокиран от застрашаващ живота му здравословен проблем. Силно бил привлечен и от контакта с уникалните родопчани, които срещал по пътя си. В началото винаги търсел компания за забежките си в гората, а сега все повече предпочитал да изминава десетки километри напълно сам със себе си. Не липсвали и опасни ситуации понякога. Веднъж му се случило да бъде нападнат от елен, който пръхтял, ровел с крака, после тръгнал със своите повече от 200 кг срещу него, но в последния момент се отказал и го подминал.
През годините Ники разработил трасета за три различни маратона, като до ден днешен целогодишно се грижи за организацията им, която е изключително сложна по думите му. Попитахме го, какви хора участват в тези състезания, а той ни обясни, че маратонците могат да бъдат както много добре подготвени спортисти, спазващи специални режими на хранене и спортуване, така и пълни аматьори, наскоро надигнали се от дивана. Разказа ни за редовното участие на един адвокат, който пробягвал трасето от 160 км задължително при консумацията на три кутии цигари и бутилка водка, но пък винаги финиширал за разлика от други много добре подготвени участници, чието тяло отказвало още на първите 35км.
- Не всеки път можеш да завършиш маратона- казва Ники - Бягането на такива разстояния отключва силни емоции – плачеш, смееш се, без да знаеш защо. Такива физически усилия могат да доведат и до силно падане на кръвната захар, което пък отключва халюцинации. В тези моменти е важно човек да слуша тялото си – заключава Ники.
През цялото това време, докато ние на няколко пъти почивахме за по 15-20мин., Ники използваше почивката ни, за да пробяга допълнително още 4-5км, я за да постави допълнителна маркировка, я за да засече някакви си GPS координати, и през всичкото това време не го видяхме да седне, да хапне или дори да пие вода. Всъщност не носеше почти нищо със себе си, освен леко спортно облекло и разните му там измервателни и записващи мини устройства, с които засичаше времето, координатите и други важни за него параметри.
Почти на предела на силите си, задъхани и изпотени, извървяхме нашия „ел камино“ и достигнахме билото на един от върховете, наречени Комини – място, заслужаващо цялата ни почит към природата, което ни достави усещането за висене в безтегловност във въздуха, някъде там толкова високо над върховете на боровете, където се реят само птиците. Слизането от това прекрасно място бе значително по-лесно и бързо. Вече долу на асфалтовия път близо до хижата няколко симпатични жени с типичния си мек родопски говор ни предложиха да си купим нещо от сергиите им. Нямаше как да си тръгнем от тук, без да вземем с нас нещо типично за спомен от гората – мурсалски чай и бяла мента, например…
Заразени с манията ултрамаратон, знаем, че пак ще се върнем тук!